ЛЕГЕНДАТА
Песента и преданието за бяла Стана са свързани с най-драматичния момент от историята на Странджа – завладяването и от османците. Според историческите сведения, странджанският край е бил покорен от турците през 70–те години на ХІV век. Иречек отбелязва: Турците продължиха завоеванията си от Одрин по всички посоки, те покориха цяла Тракия. Сам Мурад тръгна към бреговете на Понта и превзе от българите Айтос, Карнобат и Созопол, а малко по-късно Виза и Кърк – Клисе /Лозенград/. Тогава, вероятно, е била превзета и българската крепост край днешен Китен – Урдовиза, което събитие родило преданието за Атлиман /Конски залив/ и песента за бяла Стана:

Прочула се бяла Станка,
бяла Станка Урдовизка
от град в града, в Цариграда,
че е Стана най-хубава.
де е зачул сам султанът,
той прооди двеста души,
двеста души – чисти турци,
да си земат бяла Стана.
Отишли са и я зели
качили я на кончето.
Изляли са накрай село,
турчин Стана проговаря:
- Мъри, Стано, бяла Стано,
бяла Стано Урдовизка,
обърни се да погледнеш
вашто село огън гори,
вашто село – вашта къща.
Пък Стана му отговаря:
- Нека гори да изгори
нашто село – нашта къща,
мойта майка, моят баща,
че си бехме девет сестри,
девет сестри – все хубави,
всички майка ги ожени
в нашто село – наша вяра,
мене даде на турчина.

Този песенен вариант е разпространен във всички села и градчета в Странджанско. Записан е през 1977 г. от баба Злата Димова Пехливанова от с. Визица, Малкотърновско.

ХАСЕКИЯТА
Тя била султанско вакъфско владение на Мехмед І /1413 – 1421 г./. Преданието за нея съдържа елементи от прадревния сюжет за Троянската война. В него, обаче, хубавата Елена е заменена от „бяла Стана” /Мария/, на която се приписват воински качества. Легендарната странджанка не се подчинила на султанската заповед и не предала крепостта. Единият от вариантите на преданието я представя като ездачка, която препуска с коня си /ата/ през хълмистата планина, за да запази колкото може по–обширна територия - свободна и подчинена директно на самия султански двор, където тя щяла да стане господарка. Бяла Стана успяла да обиколи 12 /или 17/ странджански села, яздейки в неистов галоп и там, където атът и издъхнал, заливът получил името „Атлиман”.

Привилегиите на жителите на Хасекията били узаконени със специален ферман, който бил пазен от родолюбци, избирани от и ползващи се с доверието на местното население. Последният пазител на фермана бил хаджи Стоян Лостюоглу от с. Гьоктепе /дн. Звездец/, убит през 1845 г., наскоро след завръщането си от Русия като участник във Велчовата завера от 1835 г. Според друга версия, хаджи Стоян продал фермана на османците и, когато на следващата година те дошли да събират данъците, бил убит с камъни от своите съселяни.Според преданието, някои от получените привилегии били:
1. Населението от Хасекията получило земя – бащиния, която се предавала по наследство.
2. На турчин не било разрешено да премине през Хасекията на кон. Ако конят бил подкован и се налагало преминаване, конят трябвало да бъде воден за повода и да бъде разкован при с. Ковач – при извора на р. Велека, защото подкован кон можел да тъпче с копитата си покорена земя, но не и свободна.
3. Населението от Хасекията не плащало никакви данъци освен „баджа – парасъ” /димнина/, т.е. - ако при посещението си Комисията констатирала, че коминът на нечия къща пуши, стопанинът и плащал данък.
Георги поп Аянов дава друго тълкувание на думата „Хасекия”. Според него тя означава „царска земя”от „хас” – чисто, свободно от данъци и „яка” – земя. По–старите хасекийци разказвали, че техните прадеди пазели пътищата и селата си с едно единствено оръжие – дълги сопи, приличащи на боздугани - обковани в края с желязо.
Някои автори предполагат, че като населено място Урдовиза е съществувала до ХVІІ век. Притиснато от казашките морски експедиции, по-голямата част от населението се преселило във вътрешността на Странджа и основало село Визица.
През 1931 година тук пристигат първите заселници, за които били построени 14 малки къщи - тип "шаронски", по програмата на французина Рене Шарон. Това били преселници от Източна /Одринска/ Тракия. Водата, благоприятното разположение и богатите пасища били привлекателни за заселниците. Първите от тях били Стоян Диханов, Иван Вълков, Атанас и Сава Георгиеви, Христо Будинков и други. Още през същата 1931 година те се присъединили към горската кооперация "Момчов гьол", основана преди това от жители на село Урузово/ сега Фазаново/. През следващата 1932 година кооперацията се присъединила към Странджанския районен горско-кооперативен съюз.
През 1933 година пристигнала втората вълна заселници от с.Българи, също бежанци от Източна Тракия. Третата вълна заселници била от село Фазаново през 1934 година.
Стамат Касабов и другите заселници написали писмо до Министъра на вътрешните работи с молба да узакони Урдовиза като село. С писмо на Министерството на вътрешните работи № 37765/15.06 от 1932 година от "населено място" Урдовиза станала село.
В резултат на даренията и труда на заселниците, през 1932 година било построено училището. Първият учител бил Димитър Запрянов.
Дядо Сава от Царево предложил името на селото да бъде Китен - от красив, прекрасен. Друга версия за името е, че един агроном, също от Царево, на име Ненчо Кротков, дава името "Китен", понеже шаронските къщи, погледнати отдалеч, наподобявали китка. Името "Китен" селото получава през 1937 година със заповед № 1689, обнародвана на 27.09.1937 г.:
"Заповед № 1689 - Съгласно чл.6 от Наредбата - закон за селските общини, определям нови наименования на следните населени места и общини в Царството, а именно: Бургаска околия, община Приморско от с.Урдовиза на с.Китен, Малкотърновска околия,община Царево от с.Потурнак на с.Велика.
Министър: Иван Красновски"
От архивни справки става ясно, че през 1937 г. в Китен е имало 45 домакинства и 181 жители. Само след две години /1939 г./ семействата нарастват на 57 и 48 души работят в Горската кооперация. Има данни, че през сезона 1940/1941 г. скелята "Атлиман" е работила изключително интензивно и оттук били изнесени 1,7 млн. кг въглища. Друг поминък на населението на Китен били също така риболовът и скотовъдството.
В селището бил построен параклис, посветен на Св. Спас, с когото е свързан празникът на здравето, честван 40 дни след Великден.
От 60-те години на ХХ-ти век с. Китен бързо се развива като курортно селище, благодарение на добрите ресурси за туризъм. През 1962 г. селото е обявено за национален курорт. Построени са много почивни станции, спортна база, къмпинги.
На 16 октомври 1981 г. с. Китен е обявено за квартал на гр. Приморско. Отделено е като самостоятелно селище след близо 10 години - през август 1991 година.
През 1997 година с Решение № 690 на Министерския съвет и Указ №258 на президента на Република България е създадена нова община Приморско, която включва селищата Ново Паничарево, Писменово, Приморско и Ясна поляна. Китен остава извън тази община, в рамките на община Царево с още 13 селища.
На 28.01.2001 година е проведен местен референдум за отделянето на Китен от Община Царево и присъединяването му към Община Приморско. След положителен вот за присъединяване, Китен преминава към Общиа Приморско като пето съставно селище.

През 2005 година Китен получава статут на град.
ПАНАЙОТКА МИХОВА